НЕКА ПЪРВО СЕ СРЕЩНЕМ

Вече дванадесет години работя с малки и големи звездички и талантливковци. През тези години имах възможността да срещна стотици деца и млади хора – всеки със своя характер, темперамент, страхове, мечти, силни страни и онези малки, невидими за околните способности, които понякога чакат точното място и едно „ти можеш“, за да се покажат.

Още в началото на работата си попаднах на видеопрезентация на преподавателка по английска литература в гимназиален курс. В нея тя каза едно изречение, което се запечата в съзнанието ми:

“Kids don’t learn from people they don’t like.”

Децата не учат от хора, които не харесват.

Толкова просто. И толкова вярно.

Тези думи останаха с мен и постепенно се превърнаха в пристанището, от което тръгва всеки кораб, превозващ нови малки и големи изследователи на своя потенциал. Защото преди да поискаме от един човек да се отпусне, да опита, да сгреши, да излезе пред другите, да покаже гласа си или да повярва, че може – нужно е доверие. А доверието трудно се изгражда там, където човек се чувства преценяван, притискан или неразбран. Затова вярвам, че на първо място е нужно да се харесаме, в онзи прост човешки смисъл – да се срещнем като хора, да се опознаем.

Нека разбера какво те кара да се смееш. Какво те притеснява. Какво те вдъхновява. Кога се чувстваш уверен и кога предпочиташ да останеш малко по-назад. Нека ти разбереш, че когато ти кажа „опитай отново“, това не означава „не си достатъчно добър“. Че когато те поправя, не те отхвърлям. Че когато ти поставям задача, не се опитвам да те превърна в някой друг. Напротив – опитвам се да ти помогна да откриеш своя начин.

Една история, която също остана в мен...

Спомням си една моя преподавателка от университета – от годините ми в специалност „Предучилищна и начална педагогика“.

Тя започна една от лекциите си с въпрос:

„Колеги, нека се замислим каква би могла да е причината да събудим рано-рано в тъмен и студен зимен ден едно седемгодишно детенце, да го облечем в най-дебелите дрехи, които има, да му набутаме една закуска в раницата и да го изкараме по студеното, за да го заведем на училище…“

Мълчание.

После продължи:

„Вместо да го оставим да си се наспи, да стане и да се разсъни бавно, да си поиграе, докато чака топло приготвената закуска от баба.“

Отново мълчание.

И тогава каза:

„Единствената причина да правим това с децата си, колеги, е накрая на деня те да си тръгнат поне мъничко по-познаващи, отколкото са дошли.“

Това изречение също остана в мен.

Може би защото в него има нещо много просто, но и много голямо за смисъла на преподаването.

Не преподаваме, за да отметнем поредния урок.

Не организираме репетиции, за да запълним час и половина.

Не се учим да пеем, танцуваме, да играем или да говорим език просто защото „трябва“, а поради една много простичка причина – нуждата да изразяваме и развиваме себе си.

Правим го с надеждата, че в края на деня, в края на урока, в края на репетицията ще бъдем малко по-познаващи.

Себе си.

Света.

Другите.

И собствените си възможности.

Понякога това „мъничко“ е огромна крачка.

Една нова нота.

Един по-смел поглед.

Едно изречение, казано пред всички.

Един танц, в който за първи път си позволяваме да не мислим как изглеждаме.

Една грешка, от която вече не се боим.

Едно „Мога ли да опитам пак?“.

Точно тези малки моменти са голямата част от работата.

Не учим, за да знаем. Учим, за да преживяваме.