КНИГА "АНА И КОТКИТЕ"

Беше началото на юни. Първата учебна година бе приключила преди седмица, а заедно с нея — и поредицата от тържества и вълнения около завършването. Семейството се бе преместило на село, където бе планирало да прекара по-голямата част от лятната ваканция.

Ана чакаше с нетърпение момента, в който татко щеше да излезе в отпуск и всички щяха да отпътуват към морето.

Ах, морето…

Мекият топъл пясък, морският бриз и онова необятно синьо, което се простираше, докъдето поглед стига. Ана обожаваше да се взира в него и да си представя какво има от другата му страна.

Понякога там започваше границата с друга страна, в която на децата беше позволено да ходят боси, да шляпат безнаказано в локвите, да си забъркват супи от кал и трева и да ядат бонбони от сутрин до вечер.

Друг път, стигайки мислено до хоризонта, Ана изведнъж се озоваваше в свят, в който животните живееха досущ като хора — говореха, поддържаха домакинства и имаха строго определена йерархия, която всички зачитаха и никой никога не си позволяваше да нарушава.

Е, освен когато ставаше въпрос за делба на бонбони, разбира се.

Тогава се организираха състезания по скачане на въже, катерене, строене на колиби от кал и пясък, копаене на дупки и всички онези дейности, в които Ана беше изключително добра. В тези състезания тя винаги беше победител и получаваше най-голямата торба с бонбони.

Особено любими ѝ бяха жълтите — с вкус на лимон и мента.

Ана обожаваше уханието им и леко киселия вкус, който се освобождаваше, докато ги сдъвкваше. Игличките по езика и лекото гъделичкане по небцето я караха да криви вежди и носле в смешни гримаси. Ана изключително се забавляваше да се гледа в огледалото и да си преправя гласа, търсейки най-подходящия за всяка от тях.

Беше ранен летен следобед. Типично за живота на село всички се бяха изпокрили по стаите за следобедна почивка и бягство от горещината. Ана се излежаваше на леглото в стаята си и си мислеше колко е досадно да трябва да почиваш по два часа на ден.

Не обичаше да спи следобед, затова майка ѝ беше казала да си полегне и да почете малко от книгата си.

Ана едва беше завършила първи клас и четенето все още не ѝ беше най-голямата сила.

„Толкова е трудно и бавно — мислеше си тя. — Докато прочета една страница, минава половината ден. И честно казано, не виждам абсолютно нищо от този приказен свят, за който постоянно говори мама. А и всичко, което искам, мога да видя, като просто си затворя очите. Защо трябва да чета всеки ден и то не по една, а по цели десет страници?“

Остави книгата върху корема си, облегна се назад и затвори очи. Опита се да пресметне колко часа остават до пътуването към морето.

До първи август, когато щяха да заминат, оставаха петдесет и два дни.

Ана го знаеше, защото имаше календар над леглото си, върху който всяка вечер задраскваше изминалия ден, а всяка сутрин преброяваше незадрасканите.

В училище вече беше учила, че в едно денонощие има двадесет и четири часа. Нямаше обаче никаква представа как да пресметне толкова много часове.

Погледна отново календара над леглото.

— Петдесет и два дни — повтори си тя.

Още петдесет и два пъти трябваше да си легне. Петдесет и два пъти трябваше да стане и също толкова пъти да чуе отново „още не“.

Ана се намръщи. — Мамо! — извика тя. — Кой е измислил часовете?! — Може би в книгата ти пише — чу се в отговор.

Ана се облегна недоволно на възглавницата.

Откакто бяха дошли на село, тя почти през цялото време скучаеше. Наоколо нямаше други деца на нейната възраст и единствените ѝ забавления бяха игрите с нейното коте Бела и люлката в двора.

Разбира се, майка ѝ твърдеше, че книгите са неизчерпаем източник на забавление.

На малката Ана обаче ѝ беше трудно да се съгласи с това.

Въпреки че знаеше буквите, все още не можеше да ги свързва достатъчно бързо и гладко, за да започне умът ѝ да рисува образи и картини от прочетеното.

Тя се протегна и взе книгата, която се беше плъзнала до нея на леглото. Отвори я и започна да брои, прелиствайки страниците.

— Едно, две, три… Оффф… Четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет… Погледна купчината страници, останали пред нея, и въздъхна. — Та това е половината книга! — измрънка разочаровано тя.

Книгата беше различна от книжките, които беше виждала в училище. Страниците ѝ бяха жълти, на места дори леко кафеникави и доста грапави. Имаше твърди корици, а на първата беше изписано заглавието с релефни букви.

Ана прокара пръсти по тях и засрича:

— К-о-т… Кот… к-и… ки… Котки. Хмм… — замисли се тя. — Котки… Какво пък толкова интересно може да има за котките? Те просто са много сладки и пухкави. Толкова.

В този момент Ана се засмя. Нещо меко погъделичка босите ѝ крачета.

Малкото ѝ домашно коте Бела се беше покатерило на леглото и сега вървеше по корема ѝ, сякаш той беше греда за упражняване на баланс.

Ана сложи книгата пред муцунката му.

— Какво ще кажеш ти да почетеш малко, а пък аз да отида да играя на твое място? Котето подуши книгата, която беше почти три пъти по-голяма от малката му главичка, и протегна лапичка към корицата. — Виж, книгата е за котета! Със сигурност ще ти е по-интересна, отколкото на мен.

Бела се изправи на задните си лапи, готова да атакува едно малко конче, което стърчеше от книгата. В този момент обаче загуби равновесие и се свлече по едната страна на Ана върху леглото.

Ана се засмя с глас.

— Четеш ли, Ана? — Майка ѝ почука на вратата. — Да, да, чета! — отвърна момиченцето.

Погледна към Бела. Котенцето се беше свило на кравайче до нея на леглото и мъркаше със затворени очи.

— Офф, добре… — въздъхна Ана и отвори голямата стара книга на първата страница. Там имаше само едно-единствено изречение. — И-м-а-г… маг-и-я… магия… ще… н-н-а-м-е-р-р-и-ш… намериш… ск… ск… скрит…

Докато сричаше първото изречение, топъл летен вятър размърда завесите на прозореца и плавно се завъртя около босите крачета на Ана.

Облегната на възглавницата, с книгата в ръка, тя усети как клепачите ѝ натежават.

И бавно затвори очи…